Приложима ли е абсолютната давност в българското гражданско право?
Предложената разпоредба на новия член 112а от ЗЗД гласи, че с изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която задължението е станало изискуемо, се погасяват всички необезпечени вземания срещу физически лица, независимо от спирането или прекъсването на давността, освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено. Също така се регламентира, че тази разпоредбата не се прилага за задължения на физически лица, упражняващи търговска дейност като еднолични търговци. Също така се изразява безпокойство по отношение на очевидното фаворизиране на титулярите на вземания срещу физически лица за сметка на кредиторите на юридически лица. Така извън приложното поле остава търговското право. По-нататък в статията се определя, че разпоредбата се ограничава по отношение на задълженията, които не са отсрочени ли разсрочени. Също така нормата буди недоумение и по отношение началния срок на теченето на давността. Началото на давностния срок от 1 януари на следващата година не изглежда оправдано с оглед момента, когато настъпва изискуемостта на вземането. Стига се до извод, че така предложеното разрешение ще доведе до безсмислено удължаване на давностния срок. В последните години се наблюдават редица случаи на изпълнителни производства срещу граждани, които продължават над десет години и повече. Изпълнителните производства могат да продължат до безкрайност, въпреки че длъжникът е загубил голяма част или цялото си имуществото и е в обективна невъзможност да изплати своите дългове. Алтернативни решения за избягване съществуването на фигурата на „вечния„ длъжник могат да бъдат въвеждане на 10-годишна абсолютна погасителна давност по отношение на задълженията на физическите лица или уреждането на потребителска несъстоятелност. Изследвайки въпроса за евентуалното реципиране в България на института на несъстоятелност на физическите лица нетърговци, познат още като потребителска несъстоятелност, бихме могли да обърнем внимание на немския модел на производството, имайки предвид, че българската система на организация на гражданското право е принципно пандектна, тоест е свързана най-вече с немската правна школа. Немското право приема, че всяко лице, което може да е страна в гражданския процес, може да бъде обявено в несъстоятелност - принцип, който намира силен израз в уредбата на потребителската несъстоятелност. Правната уредба на потребителската несъстоятелност е въведена в Германия с приемането на Закона за несъстоятелността от 1994 г. Целта на този институт е да се даде възможност на неплатежоспособния длъжник сам да подаде молба за откриване на производство по несъстоятелност и по пътя на извънсъдебното споразумение да се освободи от остатъчния дълг. Немският закон определя субектите, които могат да се ползват от предимствата на потребителската несъстоятелност. Длъжникът трябва да е "физическо лице, което не упражнява или не е упражнявало самостоятелно търговска дейност". Целта на потребителската несъстоятелност е сходна с тази на производството по несъстоятелност според ТЗ у нас. Приоритетно пред немския законодател е подпомагането на длъжника в неговото оздравяване чрез спиране на индивидуалните принудителни изпълнения на отделните кредитори, постигане на извънсъдебно споразумение с кредиторите, приемане на план за изплащане на задълженията на длъжника и максимално удовлетворяване на всички кредитори в производството по несъстоятелност. Към тази цел е добавена и възможността добросъвестният длъжник да се освободи от по-нататъшни задължения, което разкрива, че по своята същност потребителската несъстоятелност е свързана с института на "освобождаване от дълг". От възможността за освобождаване от непогасената част от дълга могат да се ползват само физически лица, но то не настъпва по силата на закона, а трябва да бъде поискано изрично от длъжника. Искането трябва да бъде направено във формата на писмена молба, към която се прилага декларация на длъжника, че в следващите 6 години се задължава да изплаща на управителя на масата на несъстоятелността определена част от постоянните си приходи, като например тези, получени по трудово правоотношение. Периодът от 6 години, през който длъжникът се задължава да изплаща на управителя на масата на несъстоятелността определена част от приходите си, се нарича период на "добро поведение". През него длъжникът поема и допълнителни задължения, а именно да предостави половината от наследството си на управителя на масата на несъстоятелността, да предоставя своевременно данни за смяна на местоживеене и месторабота, да не прави предпочитателни удовлетворявания на кредитори, тъй като плащанията са единствено правомощие на управителя на масата на несъстоятелността. През този 6-годишен период на "добро поведение" работодателят на длъжника превежда от неговото възнаграждение предвидената част по сметка на управителя на несъстоятелността, който от своя страна веднъж годишно разпределя и превежда сумите на кредиторите. Ако длъжникът упражнява самостоятелна трудова дейност, вноските му към управителя трябва да бъдат в размер, съответстващ на размера на вноските, които той би правил, ако работи по трудово правоотношение. След изтичане на 6-годишния период на "добро поведение" съдът след изслушване на кредиторите трябва да излезе с публично решение дали длъжникът ще бъде освободен от непогасената част от дълга, което при положително решение би дало възможност на длъжника да не плаща на кредиторите си тази част от задълженията, за които са се договорили в споразумението си. Разгледаното производство по потребителска несъстоятелност, особено в частта си с освобождаване от дълг, има както предимства, така и недостатъци. По-важното е, че това е един механизъм, който не е чужд на българската правна система и би могъл да спомогне за регулирането на обществените отношения и финансовата стабилност на страната. Също така би могло да доведе до погасяване на публичните и частни задължения на физически лица и да даде шанс на гражданите да започнат от нулата и на чисто да градят своята семейна икономика.
