Понятията права на човека и права на гражданина носят нееднакво съдържание.

Ако погледнем в исторически план, те са разграничени още в знаменитата френска Декларация за правата на човека и гражданина от 1789г. По- късно се допуска и смесването им, но в съвременните конституционни и международно правни актове е налице явното им разграничение. Различията в смисъла и съдържанието на двете понятия са обосновани още от класическата естествено правна доктрина . И тези различия са логическо следствие от разграничаването м/у човек и гражданин, м/у естественото и позитивното право и м/у естествено и гражданско състояние на индивида. 

1.Права на човека- естествени (които са присъщи по рождение), неотменими права, които индивидът има и които са неотделими от него като биологическо същество. Те предхождат обществения договор, държавата, организацията, следователно предхождат и позитивното право. Свързват се със свободата, равенството, собствеността. 

2.Права на гражданина- това са гражданските и политическите права на индивида, като по- късно се добавят и социалните. Те се коренят в обществения договор, който стои в основата на политическото общество. Те идват със закона, с позитивното право. Тези права са възможностите, които индивидът има в качеството си на гражданин и те му позволяват да участва в живота на политическия орган, следователно те са свързани пряко с организацията и функционирането на държавата. Тяхно обобщение са принципите на националния суверенитет, разделението на властите, върховенството на закона като израз на общата воля. 

Целта на държавата е да осигури естествените права на човека, следователно да осигури и правата на гражданите. Правата на гражданина са подчинени на правата на човека в смисъл, че целта им е да ги изразяват и осигуряват. Правата на гражданина и правата на човека са свързани и не си противостоят. Те са единни по субектите си, защото са права на човешкия индивид. 

Правата на гражданина имат свое юридическо съдържание, което е различно в различните държави. За разлика от правата на човека тези на гражданина предполагат и задължения. 

Съвременно разграничение на понятията. От гледна точка на съвременното разбиране за правата на човека природата на човека не е само биологична, но я свързваме с възможността човек да мисли и чувства. Така че природата на човек е преди всичко социална, защото човек е включен в мрежата на обществените отношения и вън от нея не е възможно да съществува. Правата на човека произтичат от биосоциалната природа на човека; те са свързани с нея. Това е очевидно при правото на живот, на телесна цялост с неговите подразделения и следствия забрана за изтезанията; при свободата на съвестта и свободата на словото. Правата на човека се формират ВЪН ОТ ДЪРЖАВАТА и в този смисъл не зависят от нея. От д-вата не зависи дали да ги има, или не, но тя трябва да ги признае. Когато д-вата ги признае, те са елементи на позитивното право- национално и международно. От това може да се направи изводът, че правата са социално, а не юридическо явление. Те са естествено присъщи на човека и като такива са неотчуждаеми. 

Понятието “права на човека” изразява универсалната ценност на човека, която се проявява индивидуално без оглед на гражданството му, класата, социалната група, към която принадлежи, етническата му принадлежност. Правата на човека са УНИВЕРСАЛНИ. Универсалността им е много важна черта, която ги отличава от правата на гражданина. Тази отлика преопределя развитата правна уредба на правата на човека преди всичко в международното право. Днешното схващане на правата на човека разширява това понятие. Добавят се редица лични, политически, социални и културни права. 

• Правата на гражданина- юридически признати от дадена д-ва права на нейните граждани. Те характеризират личността вече като принадлежаща на определена д-ва. Правата на гражданина са закрепени в национални нормативни актове и са снабдени с юридически гаранции- съдебна защита, контрол за конституционност, омбудсман. Правата на човека, признати като право на гражданина, могат да получат по- нататъшно развитие и конкретизиране. Разпоредбите относно правата на гражданина не могат да бъдат еднакви за всички държави. Например: политическите права на човека са универсални по съдържание и по смисъл, но когато ги разглеждаме като права на гражданина, те получават друг образ- юридическото им закрепване е твърде различно по обем и форма в различните държави. Между правата на човека и правата на гражданина има връзка, съвпадение в известна насока, но са възможни и противоречия. В крайна сметка може да се приеме, че правата на човека и правата на гражданина взаимно се допълват.

II. Правата на човека и субективни права.

Конституционните разпоредби за основните права са обективно право- правни норми, които установяват абстрактно и общо едно правно положение. Ако едно лице е във фактическа ситуация, която покрива хипотезиса на правната норма, тогава въз основа на тази обективна конституционноправна норма за това лице произтичат субективни права. Субективното право е юридически призната възможност за собствено активно или пасивно поведение или възможност за изискване от другиго определено поведение, зад което стои някакъв обществено признат интерес. 

Основните права обвързват публичната власт. В случай на засягане (нарушаване) основните права представляват източник и основа отделният човек да има собствени субективни права към публичната власт с изискване тя да съблюдава конституционните му права и свободи. За отделния индивид основните права са източник на субективни права с/у публичната власт; едновременно с това основните му права са негови субективни права - (дълго историческо развитие). Предназначението на основните права се съдържа преди всичко в закрилата на индивида, респективно- на сферата на неговата свобода, от посегателствата на публичната власт. Обосноваването на субективното право предпоставя една норма от обективния правен ред (в случая- конституционна разпоредба досежно основни права), която може да обоснове пряко или опосредено една правна претенция на отделния гражданин. Тогава правната норма ще представлява основание за закрила на подлежащ на индивидуализиране интерес на гражданина, за да може той като правоимащ да иска от “третите” да се съобразяват със закриляния интерес. Ако това право бъде нарушено, тогава възниква у правоимащия претенция за отстраняване, а в не малко случаи- и за обезщетяване. 

Съвременната Конституция изхожда от разбирането, че човекът е субект, а не обект на държавната дейност. Държавата служи на човека, а не обратното. Д-вата се въздържа да се намесва в индивидуалната жизнена сфера, закриляна от основните права на отделния човек.