Запорът върху вземане е разпореждане на съдебния изпълнител, с което вземането на длъжника се предназначава за принудително удовлетворяване на взискателя, като се забранява на длъжника под страх на относителна недействителност, да се разпорежда с вземането, а на третото задължено лице - да плаща на длъжника.
За налагането на обезпечителната мярка запор не е необходимо молителят да е доказал изискуемостта на вземането, нито дали то съществува и дали длъжникът е негов титуляр. Идеята на чл. 391 ГПК (отм.) [чл. 508 ГПК] е, че щом съдебният изпълнител е наложил запор, значи съществува вземане на този, в чиято полза е наложен запорът. Задължението на третото лице да внесе дължимата от него сума по сметка на съдебния изпълнител отпада само ако бъде отменен запорът. А отменяването на запора не може да се иска от третото лице, а от длъжника.
Запорът върху трудово възнаграждение се отнася не само за възнаграждението, посочено в запорното съобщение, но и за всяко друго възнаграждение на длъжника, получено срещу същата или друга работа при същия работодател или същото учреждение.
Ако длъжникът премине на работа при друг работодател или в друго учреждение, запорното съобщение се препраща там от лицето, което първоначално го е получило, и се смята за изпратено от публичния изпълнител. Третото задължено лице уведомява публичния изпълнител за новото място на работа на длъжника и за размера на сумата, удържана до преминаването на другата работа.
Лицето, което плати трудово възнаграждение на длъжника по изпълнението въпреки наложения запор, без да удържа сумата по запора, отговаря лично към взискателя за тази сума солидарно с третото задължено лице.
Вписването се заличава по нареждане на публичния изпълнител, наложил запора.